РИЧАРД ФАЙНМАН ДО КОИЧИ МАНО, 3 ФЕВРУАРИ, 1966 г.

Бивш негов студент, който по-рано е бил и студент на Томонага, му писал, за да изкаже поздравленията си за получаване на Нобеловата награда, през 1965 г. Файнман му отговорил, и попитал Г-н Мано с какво се занимава понастоящем. Отговорът бил: „Изучавам теорията на кохерентността и нейните приложения за разпространение на електромагнитни вълни в турбулентна атмосфера... един скромен и незабележим проблем”.

 

Драги Коичи,

Много се радвам, че се свързахме, както и за позицията, която заемаш в Изследователските лаборатории.

За съжаление, твоето писмо ме направи нещастен, защото ти изглеждаш наистина тъжен. Изглежда че влиянието на твоя учител се е състояло в това, да ти създаде погрешна представа за това кои са заслужаващите внимание проблеми. Заслужаващите внимание проблеми са онези, които ти можеш да разрешиш или да помогнеш да бъдат разрешени, онези за които можеш нещо да допринесеш. Един научен проблем е значим, ако лежи пред нас неразрешен и ние виждаме някаква възможност да постигнем макар и малък напредък в  решаването му. Аз бих те посъветвал да се заемаш с дори по-прости или както ти казваш, по-скромни, проблеми, докато намериш някой, който можеш да решиш лесно, независимо колко е тривиален. Тогава ще изпиташ удоволствието от успеха и от това, че помагаш на другите хора дори ако става дума само да се отговори на въпрос, възникнал в главата на по-малко способен от теб колега. Не бива да се лишаваш от тези удоволствия поради това, че имаш някакви погрешни представи за това кое е достойно за внимание.

Ти ме срещна, когато бях в апогея на кариерата си и ти се струваше, че се занимавам само с проблеми, достойни за боговете. Но по същото време аз имах и друг докторант (Албърт Хибс), чиято дисертация беше посветена на това как ветровете образуват вълни, като духат над водата в морето. Приех го за докторант, защото дойде при мен с проблема, който искаше да разреши. С теб направих грешка като ти дадох проблема, вместо да те оставя сам да си го намериш; и ти създадох погрешна представа за това кое е интересно или приятно или важно да се работи (а именно онези проблеми, за които виждаш, че можеш да направиш нещо). Съжалявам, извини ме. Надявам се с това писмо малко да помогна да се поправи тази грешка.

Работил съм върху безброй проблеми които ти би нарекъл скромни, но които ми доставяха удоволствие и ме караха да се чувствам много добре, понеже понякога можех да постигна макар и частичен успех. Например, експериментите по коефициентите на триене върху силно полирани повърхности, да се опитам де разбера нещо по въпроса как действа триенето (провал). Или как еластичните свойства на кристалите зависят от силите между атомите в тях или как да се направи така, че галванично нанесеният слой метал да се прикрепи здраво към пластмасови предмети (като напр. копчето на радиото). Или как неутроните дифундират при напускане на урана. Или отражението на електромагнитни вълни от слоеве, нанесени върху стъкло. Развитието на ударни вълни при експлозия. Конструирането на неутронен брояч. Защо някои елементи улавят електрони на своите L-орбити, а не на К-орбитите. Обща теория за това как да сгънем хартията за да направим една детска играчка (наречена флексагон). Енергетичните нива в леките ядра. Теорията на турбулентността (с нея се занимавах няколко години безуспешно). Плюс всичките „велики” проблеми на квантовата теория.

Никой проблем не е твърде малък или твърде тривиален, ако можем да направим нещо за него.

Ти казваш, че си човек без име. Това не е така за твоята жена и за твоето дете. И няма дълго да останеш такъв за своите непосредствени колеги, ако можеш да отговаряш на техните прости въпроси, когато идват при теб в офиса. Ти не си без име за мен. Не оставай без име и за себе си – това е твърде тъжен начин на живот. Знай своето място в света и се оценявай честно, а не според наивните идеали от младостта ти, нито според това което погрешно смяташ, че са идеалите на твоя учител.

Късмет и много щастие.

Искрено,
Ричард Файнман

• Предишна
• Следваща